Из дневника на пътешественика 2016 г. - Катедралата в Чамула, Мексико.

Село Чамула се намира в щата Чиапас, Южно Мексико и е едно странно село! Разположено е в планината, на 2200 м надморска височина, на 10 км от красивото планинско градче Сан Кристобал Де Лас Касас. В Чамула, както и в целия регион живеят наследници на древните Маи - хора запазили своите език, традиционни облекла, начин на живот, култура и обичаи. В Чамула говорят на езика Цоцил. Носят тъмни дебели дрехи направени от животинска кожа, като дизайна на лицевата страна най-често е черна козина, леко мязащи на нашите кукерски дрехи. Чамулските жени носят бебетата си във вързопи на гърба, без отвор за главичката на бебето.

Село Чамула е странно село! Има нещо като автономен статут - не е позволено на федерална и щатска полиция да влизат. Селото си има местна милиция.

А най-странното нещо в Чамула е катедралата! Отидох да я посетя в един дъждовен ден, точно след големия празник на Блажената Дева Мария от Гуадалупе.

Ще си кажете - катедрала като катедрала. Нищо странно на вид! Обаче...

Един чамуланец на входа ми отвори тежката дървена порта, гледайки ме подозрително. Прекрачих прага и портата се хлопна зад мен. Чу се звук на падащо резе. Пред погледа ми се откри празна дълга стая. Целият под беше покрит със свежи зелени борови клонки. Покрай стените бяха наредени маси, а върху масите - хиляди горящи свещи, които осветяваха вътрешността на катедралата по приказно-странен начин. Върху масите имаше дървени статуи на разни католически светци - някои от които бяха зад стъклен предпазен капак. Пристъпвах бавно и плахо напред върху боровите клонки, вдишвайки странния опушен въздух. Далеч напред близо до иконостаса стар опърпан мъж остъргваше разтопен восък от пода. Приближих иконостаса и се заозъртах любопитно. Поговорих си с мъжа на развален испански. Оказа се, че е помощник в катедралата. Научи ме на някои думи на езика цоцил, поразпита ме затуй онуй. Сприятелихме се. След това продължи да си чисти и подрежда нови свещи, а аз се върнах назад към входа.

Междувременно в катедралата беше влязло семейство чамулци. Бяха седнали обърнати с лице към един от светците-статуи, подпрян на стената. Двадесетина свещи горяха подредени в правоъгълник на пода пред тях. Явно си ги бяха донесли и запалили, като допълнение на хилядите по масите. Жената извади връзка зелени растения и започна да ги мести и вее над свещите, като същевременно мърмореше нещо под нос. Извършваше се езически обред! Тихичко се позиционирах на около пет метра от семейството и седнах на пода върху клонките. Навън се бе свечерило, смразяващ вятър подухваше откъм портата. Завих се с якето за дъжд, седях, мълчах и наблюдавах!

Бащата и трите деца седяха до майката и наблюдаваха и те. От време на време подаваха или поемаха нещо, или вадеха неща от торбите. Не можех да видя добре. Обредът продължаваше ли продължаваше. По едно време мъжът бръкна в торбата отстрани и извади красив пъстър едър петел с вързани крака, който досега беше останал скрит от погледа ми. Мъжът скри петела от другите зад гърба си (затова пък точно пред моите очи). С едната ръка държеше краката му, а с другата започна да дърпа и пуска главата на петела с резки движения с не голяма амплитуда. Явно се мъчеше да го убие по този начин. След около минута време и няколко десетки такива движения, мъжът връчи петела на жена си. Тя го хвана за краката и започна да вее красивата отпусната птица над свещите и да мърмори. Петелът обаче се оказа корав! Явно само се беше преструвал на умрял. Изведнъж започна да пърха с криле, уплаши жената и загаси много от свещите. Ядосана, жената върна петела на мъжа да го доубие. Горкото петелче.

По едно време моят приятел пазач отиде при семейството и те му подадоха стъклена чаша с прозрачно питие. Той го гврътна на екс. После се обърна се към мен и ме попита: "Те густа пош?". А сега де? Густа ли ме или ме не густа пош? Макар и да не знах какво е пош, отговорих смело "Си, ме густа!". Пазачът измуфти една чаша пош за мен и ми я донесе. Сега всички погледи бяха насочени към чужденеца с поша. Помирисах - алкохол. Изпих го на екс. Евтино гадно подобие на уиски. Получих одобрителни кимания и върнах чашата. Ползвахме една и съща чаша. След минута приятелят пазач пиеше вече друга кафява напитка. Явно го биваше в муфтенето на пиячка от поклонници, дошли за обред в катедралата. Пак се обърна към мен и ме попита: "Те густа кока?". А сега де? Густа ли ме густа или ме не густа кока? И какво е кока?!? След едно смело "Ме густа!" от моя страна, вече държах в ръката си същата чаша, но този път пълна със странна странна кафява течност. Помирисах, погледах. "Дулсе, дулсе" - извика пазачът и се подсмихна. Отпих една глътка - оказа се кока кола! Изпих я до дъно. Едва после научих, че местните маи са започнали да ползват кока кола при техните обреди. И знаете ли защо? Опияняват се от кока колата и изпадат в транс? Нееее! Колата ги кара да се оригват, а това е един вид пречистване на духа и тялото :)

Изведъж вратата изскърца и се отвори. Започнаха да влизат много мъже, облечени с черни ярешки кожи и носещи тъпани и други странни музикални дудуци. Около 20-ина човека. Застанаха безмълвно до вратата и зачакаха. Моят приятел дойде при мен и ме помоли да се отместя, тъй като съм бил застанал точно пред статуята на светеца, при който идвала музикалната група. Преместих се в посока иконостаса. Мъжете наобиколоха статуята и започна странна свирня. Погледах, погледах, побиха ме тръпки, като си представих тези кожени младежи какво ли носят из дисагите... па си плюх на петите. Изнизах се тихомълком зад тях. Тежката порта се отвори с едно побутване. Поех чист въздух и приветствах живота навън. Беше се стъмнило, оказа се, че съм прекарал в катедралата един час и половина! Побързах да си хвана колективото за Сан Кристобал. Тази нощ ме очакваха нови приключения с аверите от хостела "Ел Нагуал"...